Днес не е национален празник. Днес е ден да почетем историята си, защото при липса на настояще само тя ни остава. Историята, която все по-малко деца знаят във все по-постен и изопачен вид. За която все по-малко са стимулирани да разсъждават. За чиято стойност все по-малко се замислят всички.
Стойността на тази история не е във великите дела и датите и думите. А в подбудите. В желанието на едни велики българи в разцвета на живота си, вместо да избягат, да пожертват ВСИЧКО в името на родината. В името на свободата - физическа, политическа, социална и културна. В името на човещината. В името на достойнството да се наречеш българин. Да не се срамуваш, а напротив - да бъдеш за пример; и не ти да гониш и да усвояваш нечии ценности, а ти да ги задаваш на другите. В името на историята си, на родината си и на основателната гордост с тях.
По времето на героите народът ни е имал потенциал. Да, поробени за срамно дълго време. Но будни, любознателни, непримирими, мислещи и подкрепили каузата. Въпреки условията. Днес ни се струва немислимо и безсмислено да се пожертваме. Но тогава е било различно. И осъзнато. И не по-малко наложително.
Срамно е не да живееш зле, а да се примириш. Роб не те прави ситуацията, в която живееш. А мълчанието, желанието да се адаптираш и да улесниш битието си в унизителни условия. Помни ли някой какво е мислил като дете за чорбаджиите от историята, нагаждащи се към условията на унижение? Срамно е да го забравим. Срамно е да извратим фолклора си в попфолк. Срамно е да е нормално всеки да търси начин да е чорбаджия и не да осъжда, а да толерира чорбаджиите си. Срамно е "чиста и свята република" да бъде лозунг на същите дето казват "циганите на сапун" и "забранете новните на турски език". Срамно е да чуваме "България над всичко" от хора, които не са емигрирали просто от страх, че ще е тежко. Срамно е да се лишим от култура. Срамно е да се лишим от грамотност. Срамно е да се оставим да ни замажат очите. Срамно е да се лишим от отговорност.
Срамно е на 3-ти март всичко да е показност и фалш. И лицемерие. И пошлост, и страх. Срамно е Денят на свободата да е политически митинг във всякакви карнавални проявления. Срамно е да нямаш нищо и да приветстваш поробителите си /макар и този път от същото наше българско племе/. Защото този ден, макар и обезсмислен като празник днес, все пак е денят, когато следва да се сетим да отдадем почит. Да поискаме да бъдем като тях. Да поискаме смелостта и жертвоготовността им. Да потърсим себе си. Да се лишим от оправдания и да замълчим. Без Обаче, без Времената, без Няма смисъл.
Почит и уважение на българските герои! Светла ви памет, момчета и момичета. Аз ви помня с възхищение като моят пример за чест, борба, смисъл и достойнство!
