В главите
на българите очевидно каквото и да било образование е някакъв вид туморно образувание, дето трябва моментално да отстранят.
Това забелязвам напоследък като обществена нагласа.
Започвам да си мисля, че след като ценя образованието, сигурно нещо аз съм сбъркана. И не ви говоря за образованието по правилата на системата. Говоря за обществено, за
личностно, за професионално и
ценностно образование. Колкото и да се оправдаваме с училищата, учителите,
системата и прочие, всъщност простичкият факт е, че от нас си зависи колко ще
развиваме потенциала си. Едно скъпо същество веднъж ме изненада с аргумента, че
не всички имат еднакъв потенциал, все пак, и не е редно да съдя другите наравно
със себе си. Позамислих се. Добре, не всички имат еднакъв, но всеки има все
някакъв потенциал. Ако решат да го развият, все нещо по-читаво ще излезе.
Има толкова много възможности и начини да надградиш себе си като човек, като гражданин или пък професионално, че ум да ти зайде. Друг е въпросът, че не може да ги
ползва оня темерут дето повече от шофьор на маршрутка няма амбицията да бъде. Не може, защото не иска, не по
друга причина. Но пък си дава право на мнение по въпросите за образованието, да критикува министъра, системата, учителите, държавата,
материалите в учебниците и т.н. Не е учудващо, че Яворов не им харесва на
такива. Той не е за всеки (все пак не е писал прилепчиви и първосигнални чалга текстове).
Не е чудно, че такива се питат за ползата от изучаването на
литература. То за бачкатори в
Англия, САЩ и Германия, не са нужни
също така история и философия. Историята си я знаем: хан Аспарух, хан Крум, цар
Симеон евентуално, после Левски, Ботев и в добрия случай може би Раковски, след което пак някакви царе (Симеон от НДСВ най-вече), комунизъм, Тато и накрая демокрация. По философията имаше някакъв Ницше и
май Паулу Коелю /дето не сме
сигурни как му се пише името точно/. Виж, за инженерите е важна математиката, затова ще я запазим в програмата и ще се караме на подрастващите ни чалга-инженери за
слабите оценки, щото иначе накрая ни хляб в България, ни емиграция. И
биологията ни е важна, щото "лекарите и погребалните агенти без работа няма да останат", ни тук, ни
навън.
Аналитично мислене не е потребно, както и елементарна
психология. И без тях "като каже шефът А, ти трябва да кажеш Б". Като
каже Бойко "магистрала", ти ще аплодираш. За толкова аналитичност не ти трябва. Не ти трябва и за да вееш знамена на 24-ти
май, по коЙто да познаят всички
какъв патриот си.
И не е вярно, че учителите ни са калпави, защото аз
познавам много учители. И калпави, и не. И вдъхновяващи, и затъпяващи. И дори да не са най-популярните, винаги има
как да стигнеш до вдъхновяващите. Както
със всяко ценно нещо в живота, срещата с тях изисква повече усилия и себедоказване, за да привлечеш внимание и желание да се занимават с теб.
Дали децата имат желание и мотивация е друг въпрос и той не е свързан с Министерство на образованието.
Свързан е с възпитание и родители. Не се бях замисляла, но днес (гледайки как тазгодишните абитуриенти от моята гимназия "танцуват" на мазни чалгии), си припомних колко точно майка ми мрази чалгата. Просто някаква естествена, вродена нетърпимост. И като
попаднех на чалга парти все имах
чувството, че нарушавам правилата :) Не че успя да възпита същата нетърпимост у
мен, но ме опази от коловоза на доста мои познати - от гюбеците по масите към някоя евтина "любов" с нулев
емоционален заряд. Майка ми е филолог и ако не ме запали, то поне ме просветли
що е то класическа музика /макар че впоследствие си избрах рок/. И
баща ми е филолог; на него едно време му измислих прякор за собствена употреба
- Милостивия /от един роман на Талев, който сигурно също би се сторил неуместен
на голяма част от разбирачите, щото не е
съвременен и не е турски сериал/. Татко
ме открехна за фолклора и френската музика. Колкото мама ме учеше на
нетърпимост и непримиримост, толкова
татко ме учеше на толеранс и търпение. Доста разнообразни възможности са открили тези двамата пред мен. Явно съм
уцелила родителска комбинация. Или пък ме обичат повече отколкото други обичат
децата си и са се постарали, макар и да не е лесно. Не знам справедливо ли е,
но си мисля, че това е нормалното, а
другото е отклонение.
Жалко, че някои хора ползват потенциала за оправдание
вместо за мотивация и хъс. И жалко, че не
срещат вдъхновител за себенадграждане,
макар че то е все едно да чакаш голямата любов да ти потропа на вратата вместо
да я търсиш. Жалко, че има родители, които избират лесното за себе си и правят
лесни децата си. Гледам покрай 24-ти май доказателствата за този им избор и не проумявам. Ако за себе си избираш
низост, с каква съвест избираш същото за децата си? С какво сърце от детето си
правиш мръвка за продан? С каква съвест го осъждаш да изживее живота си без
постижения и без възможности? Просто ей така - празно и напразно.
