Измъкнахме се от задръстването в града и по магистралата, стигнахме в Пазарджик. Изумихме се колко огромен пазар има в сряда, плюс истински битак за всичко, като от едно време. От Пазарджик започна чуден нов път в посока Пещера и Батак: покрай река, почти без трафик и заобиколен от скали и гъста гора. Имахме чувството, че сме сам-сами в недрата на планината, а звукът на двигателя е единственото, което смущава вековния й покой. Не спряхме в Пещера, не бяхме дошли за обувки; по табелите в града лесно се ориентирахме накъде е Батак. И тук, съвсем умишлено, също не спряхме. Бяхме го разпределили за следващ ден, а и вече почти бързахме да стигнем в Цигов чарк, да видим язовира, да хапнем и да оставим багажа в хотела. Профучахме последните 7 километра и акостирахме в ресторант Острова. Беше хладно и вместо на голямата открита тераса, седнахме на маса на остъклената веранда с гледка към водата.
Докато успеем да се огледаме навън и да се възхитим, да поръчаме прясна риба и да поснимаме малко, при нас панически се приземи малка селска лястовичка. Очевидно търсеше как да излезе през прозорците. Беше изморена и изплашена до такава степен, че Иво безпроблемно я хвана в шепи, за да я изнесе навън.
След такъв уникален шанс вместо посрещане, не очаквахме още по-хубаво изпращане. На тръгване, точно до паркинга на ресторанта, открихме малка сърничка в специално създадено /и не малко/ ограждение, която беше повече от дружелюбна и дори ни позволи да се запознаем.
Бързо открихме хотела, след подробно и ясно обяснение от отзивчивата собственичка. Настанихме се в стаята и излязохме на балкона, а там ни посрещнаха два кълвача - лекуваха бора в нашия двор. Не бяха впечатлени от нас и щом се изнесоха, ние също потеглихме, заредени позитивно, с нови сили.
Поехме по пътя Батак-Доспат /и евентуално Ягодина/. Минавайки през тунелчета от долепени клони, си мислех, че по-хубаво от това няма как да стане. Грешах. Пътят минава по протежение на язовир Доспат, а за неговата смазваща красота може само да се благодари на Онзи горе. Изумително място, което успяхме да видим и в дъжд, и в слънчево време /в рамките на няколко часа/ и което си има собствена магия неподвластна на климатичните условия.
Сред горски дъжд и фини мъгли, пътят криволичеше покрай водата и на места гората услужливо откриваше неописуеми гледки към скрития в ниските облаци язовир. Точно на тези места хората са се сетили да направят отбивки, за да можем да спрем и да се насладим. Слязохме да изпушим по цигара и да погледаме. Боровата гората беше притихнала в дъжда и чувахме единствено капките падащи по тревата. Един магарешки трън, пораснал в пропастта, изправен подаваше лилавата си глава над ръба, за да търси светлина сред изполините край него. Наоколо нямаше фасове или други отпадъци - тук човек просто не може да изхвърли нищо. За времето на нашата десетминутна пауза мина една единствена кола. Тишина, Тишина и дъжд. Не беше подтискащо или самотно, беше момент на уют и покой.
Продължихме по пътя и като типични "градски заблудени", не спирахме да се чудим как така през няма и километър, до пътя има чешма, задължително придружена с беседка и кофа за боклук. И така през целия път до Доспат и след това до Ягодина. Някои беседки бяха остъклени и да, стъклата им бяха налични, здрави и почти домашно чисти. В повечето имаше поне две маси с пейки, а по-късно ни увериха, че е съвсем нормално да намериш и беседка оборудвана с всякаква посуда и работещ телевизор.
Стигнахме Доспат и се зачудихме дали вече да не се връщаме, тъй като не спираше да вали, а в такова време на площадката Орлово око в Ягодина щяхме да видим единствено мъгли. Все пак продължихме и точно в края на града дъждът започна да отслабва, докато след няколко километра съвсем спря. Направи ни впечатление, че по главния път в Доспат няма нито една рушаща се къща, няма реклами, нито политическа агитация. Няма "графити" по стените, а църквата и джамията не се конкурираха по представителност, бяха просто част от пейзажа. В околните села дворовете са по-подредени отколкото може да се очаква от производителен селски двор; в Борино има клон на Western union и на ЦКБ, че даже и банкомат. А положението с етносите очевидно е същото като с религиозните сгради - нормално. От едната ми страна дечица си говореха на турски, на 20 метра от тях си говореха възрастни на български и никой не поглеждаше към съседната групичка, камо ли пък с някакво отношение. Всичко изглеждаше напълно естествено. Старите плевни и обори от огромни борови дъски са поддържани и използвани по предназначение. Някак си се вписват сред къщите, не контрастират, а допълват представата за живота в този край. Градините извън селата са опасани с дървени огради, явно предназначени да спират единствено животните (допускам, че в Родопите хората са други и освен че не заключват вратите на домовете си, не се притесняват и от градински кражби). Поляните са огромни, живо зелени и естествено терасирани. Горите са иглолистни и не видяхме нито един прекършен, изкривен или печален бор. И така през целия път до Буйновското ждрело.
Там пейзажът се променя, скалите надвисват над тесния еднолентов път с двупосочно движение. На места се налагаше почти да "паркираме" до скалите или да свием огледало, за да се разминем с идваща кола. Природата тук те смълчава. Място, непроменено от толкова време не би могло да се опише с думи - би било неуважително. Кътче, което не е за виждане, а за преживяване.
От този път е отбивката за село Ягодина. Три километра нагоре в планината, почти откъснато от света, но не и забравено от Бога място. Напротив, по-скоро благословено с уединение. И с хора. Сгушено, скалисто селце, с 550 души постоянно население.. Отправна точка за Орллово око. Паркирахме в центъра, за да намерим джип с който да се качим до заветната за екскурзията ни наблюдателна площадка /след този дъжд за качване пеш не можеше и да се помисли/. Оказа се, че човекът, който стои пред кръчмата е собственикът Алеко и именно той от години вози туристи по офроуд терена към връх Св. Илия. Просто защото обича да го прави и работи това, което му харесва. Освен това ходи на лов за едър дивеч, държи кръчмата /не го питахме дали случайно не се пада и кмет на селото/ и сергия за сувенири при Ягодинската пещера, където пък работи жена му. Тръпка си беше да се качи човек с джип по този терен, по мокрите и кални хлъзгави скали, особено пък с летни гуми и с пропастите отстрани. И да гледа как Алеко си кара с една ръка, а с другата държи телефона, с излъчване за абсолютна увереност и спокойствие. Да уточня, че лично аз не се бях качвала в офроуд автомобил преди това и изрекох доста закани за убийство (използвам момента да ги оттегля публично!). Любимият се забавляваше и бързо заформи коалиция с Алеко как да ме разсмиват докато ми мине страхът. Коалицията бе подкрепена от представител на електората от местната фауна - първо, не знаехме, че има горски яребици; второ, не знаехме как смешно бързоходстват като чуят задаващ се джип. Както и да е, страшното мина доста бързо, после беше само весело.
Докато стигнахме до върха с платформата Орлово око. Там от весело стана всепоглъщащо красиво. Стопихме се в гледката и станахме част от планина. Човек се чувства все едно е отишъл на гости при баба и дядо на село - свободен, очакван, приютен, закрилян и далеч от каквито и да било грижи. Това също е място, което преживяваш, не можеш да възприемеш само със сетивата; разбираш, че освен съзнание имаш и човешки дух.
На връх Св. Илия някога е имало параклис с това име. Загинал е през годините, но името се помни. Алеко ни разказа и за околните села, колко картофи са се отглеждали преди и сега по обработваемата земя /а тя е малко/, както и че фураж се снабдява от Пловдив. Разказа за височините и колко сме близо до гръцката граница, как ждрелата на р. Триградска и р. Буйновска всъщност заобикалят връх Св. Илия и после реките се вливат в р. Въча. Срещу нас гордо бореше мъглата връх Дурдага, на чийто южен склон расте прословутия мурсалски чай. И за живота в Ягодина поразпитахме. Тесният път до селото се чисти лесно през зимата, защото няма навявания - склоновете на планината не позволяват: "Минем да наръсим малко и няма проблеми". Имат си лекар и стоматолог. Ако си външен и се притесниш, че май колата останала отключена пред кръчмата, тогава усещаш, че за Алеко е въпрос на чест да защити местните и собствения си авторитет: "Абе, как ще се притесняваш?! Нали е пред мойта кръчма колата, кой ще ти я пипне?!". И е толкова убедителен, че дори Иво се успокои и забрави да се тревожи повече.
На слизане току се смеем, току сериозно си говорим за този така различен свят и как не чухме някой да се оплаче от нямане, от политика, от живота си или от каквото и да било. Според Алеко просто в Ягодина се живее добре; сезонът с туристите е от май до към Нова Година и селото не е бедно. Поздравихме го, че не се срамува от живота си и от факта, че живее добре, а той отговори: "Защо да се оплаквам? То ако не ставаш, и в Ню Йорк да те пуснат, ще останеш гладен. Пък ако имаш в главата, навсякъде ще се оправиш". Кратко, простичко, вярно и рационално. По родопски.
На връщане времето вече беше съвсем ясно и успяхме да видим контраста на дъждовната и слънчевата планина. Благополучно се прибрахме в Цигов чарк, хапнахме и заспахме вече крайно изморени.
След здрав сън на чист въздух неизбежно следва хубава закуска (в нашия случай палачинки приготвени с домашни продукти, по вкуса им личеше). Потърсихме какво интересно има наоколо в западна посока. Не беше кой знае какво: намерихме си мастодонт в Плиоценски парк - Дорково, но бяхме разочаровани от крепостта над селото, а по-късно и от Велинград. Решихме, че вместо да губим време в търсене, по-добре е да отидем в Батак. На път за там опитахме да видим и пещера Снежанка, но не бяхме подготвени за изкачването до нея (около половин час), а и неприятно ни изненадаха определените часове за посещение - разбрахме за тях едва когато се озовахме на паркинга в подножието на пещерата. Отказахме се да чакаме един час, но пък имахме повече време в Батак.
В това малко, странно градче, животът тече бавно и тихо. Сякаш хората все още се страхуват да не нарушат покоя на мъчениците си. Беше делник, а нямаше глъч и тълпи туристи, както би могъл да очаква човек посред лято. Пешеходната зона е поддържана и озеленена. Новата църква "Свето Успение Богородично" е голяма и очевидно значима за местните, тъй като присъства на всяка брошура или сувенир. До нея има паркинг /може би стар площад/, а в средата му - ей така между къщите - на подпори стои като паметник самолет от 1949 г. Сърцето на града обаче, е сградата на старата църква "Св. Неделя". Човек несъзнателно започва да се оглежда за нея още с влизането си в Батак. Впечатляващо е да видиш непокътнати следите на историята. И определено доста отрезвяващо е да срещнеш смирението и уважението в очите на всеки един от туристите, които срещаш. Респектиращо е. На моменти дори е твърде буквално за възприемане от човек ценящ и вярващ в историята. Но непременно трябва да се изпита точно този дух и това страхопочитание.
Отдадохме почит на загиналите и за да не униваме, решихме да пием кафе в Пещера.
Вместо на кафе обаче се озовахме на чудесно реставрираната антична крепост Перистера. Построена е на хълма "Света Петка" над града, със специфична архитектура (две от кулите функционирали и като църкви) и с дух на древни битки (множество нападения, две опожарявания и допълнителни укрепвания в размирни времена). В центъра на цитаделата има остатъци от (най-вероятно) тракийско селище с изсечени скални стъпала. Перистера е от малкото крепости, които са възобновени така, че да можеш живо да си представиш как са живели обитателите й, как са съхранявали продукцията си и колко малки са били жилищата им. Крепостта е дала две съкровища на културно-историческото ни наследство, като една от откритите монети (засега) има само един аналог в света.
Родопите не са просто магия. Те са зов и необяснимо привличане. Топлина и очакване, смирение и мъдрост, безкрай, свобода, защитеност и уединение сред близки. Попадаш в друг свят, съществувал само като блян някъде в съзнанието ти, а изведнъж така реален и истински. Връщаш се променен, преизпълнен с красота, копнеещ за следващата среща с Родопа, с духа, хората, мира и живота й.
