Замисляли ли сте се какво всъщност искате. Не със страх или за да си поставите цел. Не със завист, подсетени от нечие чуждо постижение или преживяване, или от чужда придобивка. Не със страх, че все още не знаете какво искате и не познавате пътищата. Просто ей така, най-прагматично да си направите списък. Все едно ще пазарувате. Какво бихте си "напазарували" към настоящия момент от живота?
Ето, ще се опитам да съставя моя сега:
Искам да съм свободна. Да съм свободна да обичам, да се развивам, да живея.
Искам да пътувам. Искам да видя Норвегия, Ирландия, Ню Йорк, Флоренция, Париж и Малдивите.
Искам да имам приятели. От тези верните, дето не изчезват лесно от живота ти. И при които винаги можеш да се върнеш дори и да изчезнат за малко.
Искам всичко да е по-лесно. За всички. Искам хората да мислят.
Искам да снимам. Пейзажи и макро. Или градска среда. Искам преходник за обектива, статив, дифузер за светкавица, за да снимам нощни макро снимки.
Искам да бъда естествена. Искам важните хора да ме харесват естествена. Без грим, без нова кола, без никаква сигурност. Несъвършена, разконцентрирана, хаотична дори.
Искам да бъда ценена. Действията ми да срещат ответни действия и поводи за размисъл.
Искам да съм важна. Искам да съм нечие сърце.
Искам да са здрави всички от семейството ми. Искам семейството ми да става все по-голямо. Искам всички да бъдат разумни. И спокойни. И оптимисти. Да не са вторачени в ежедневието.
Искам да работя за себе си. За да се развивам. И за да видя какво е да зависиш единствено от собствената си борба.
Искам да вдъхвам оптимизъм и да предизвиквам поне една непозната усмивка на ден.
Искам да мога да помагам. На деца и животни. На чистите и истинските.
Искам да срещам добри хора. Жертвоготовни и силни, и увличащи.
Искам да съм сръчна и да мога сама да се грижа за себе си.
Искам да си вярвам. Да знам къде са ми границите.
Искам да ходя през гората. Да видя сърна.
Искам да мога да плувам. И да видя делфин.
Искам да съм усмихната и да нося светлина.
Искам да имам къща с двор, няколко кучета и един кон.
Искам да...
Оставям го недовършен. Възнамерявам да съм отворена към новите си желания. Те не се появяват случайно. Затова запазвам и реда, в който са ми хрумнали нещата - ще поразсъждавам после защо ми е точно такава приоритизацията в 6 сутринта след нощна смяна :)
Не беше толкова трудно, колкото си мислех.
А резултатът? Обобщавам това, което виждам на пръв поглед. Имам почти всичко важно в живота си. Имам любов и искреност. Имам наистина прекрасно и ценно семейство. Имам мечти.
Пробвайте. Просто сядате и сте честни пред себе си. Без да се притеснявате кое е меркантилно, кое е глупаво, кое е невъзможно. Споделете със себе си. Интересно е :)
четвъртък, 30 януари 2014 г.
Толкова ли е трудно да живеем нормално?
Не е трудно. Невъзможно е. Не и тук. Тук имаш право на избор.
Имаш право да избереш най-малкото зло. Имаш право да съществуваш. Имаш право да си тъп и лесно манипулируем. Имаш право да си прост и некачествено образован. И най-важното: имаш право да не вярваш във всичко това. Да вярваш във ВИП-ове, звезди, благотворителност, каузи, данъчни декларации, магистрали, СРС-та и т.н. Всичко за сметка на реалния ти живот! На твоя собствен реален живот. И по-лошото: за сметка на живота на другите около теб. И на идващите след теб.
И така вече поне 30 години откак се помня. И не им омръзва на тия хора. Не им омръзва и не спират да се пързалят все по една и съща пързалка. В държавата ни нещата вървят според максимата: аз ги лъжа, че работя - те ме лъжат, че ми плащат. Изнемогваме, демографски се стапяме, разбягали сме се като пилци по чужбините. И след като това очевидно не тревожи долнопробните ни политици, става наш проблем. И както в загубеното ни по трасето здравеопазване, и тук лекуваме симптоми, но не и проблеми. За превенция да не говорим. Защо не можем като украинците? Страхливи ли сме? Покорни ли сме? Роби ли сме в главите си?
И на кого робуваме? Положението е отчайващо и това е ясно /хората даже се събираха цяла година, за да покажат, че са разбрали/. Най-интересен обаче е въпросът на кого робуваме. Тези задкулисни хора толкова ли са много, че не се боят от наглостта си? Тук ли са или в чужбина? Понеже вече сме твърде, твърде бедна държавица, едва ли са навън. По-скоро тук берат плодовете на глупостта ни. Тогава защо сме толкова слаботелесни да ги намерим и да се преборим? Като украинците. Които м/у другото получават международна подкрепа...
Жалкото е, че все още има добри хора. Има умни хора. Има талантливи деца. Има светли личности. Има харизма, има българи в българите. И всичко това е потиснато на много дълбоко ниво. Може би някой се страхува? От съпротива с адекватно поведение? Затова ли притъпяват децата? Затова ли умишлено ни водят към все повече негативи? Към безверие в хората около нас, към завист и безскрупулност. Никой ли не гледа на управниците ни като на водачи? Ами че нали те водят нацията в избрана посока?! Защо не искаме да дадем посоката? Защо преотстъпваме правото си на живот? Е, тогава ни остава да продължим по старому.
И няма да живеем, а ще съществуваме. И не нормално, а жалко.
Искам да заспя и да се събудя някъде другаде. Лека нощ.
Имаш право да избереш най-малкото зло. Имаш право да съществуваш. Имаш право да си тъп и лесно манипулируем. Имаш право да си прост и некачествено образован. И най-важното: имаш право да не вярваш във всичко това. Да вярваш във ВИП-ове, звезди, благотворителност, каузи, данъчни декларации, магистрали, СРС-та и т.н. Всичко за сметка на реалния ти живот! На твоя собствен реален живот. И по-лошото: за сметка на живота на другите около теб. И на идващите след теб.
И така вече поне 30 години откак се помня. И не им омръзва на тия хора. Не им омръзва и не спират да се пързалят все по една и съща пързалка. В държавата ни нещата вървят според максимата: аз ги лъжа, че работя - те ме лъжат, че ми плащат. Изнемогваме, демографски се стапяме, разбягали сме се като пилци по чужбините. И след като това очевидно не тревожи долнопробните ни политици, става наш проблем. И както в загубеното ни по трасето здравеопазване, и тук лекуваме симптоми, но не и проблеми. За превенция да не говорим. Защо не можем като украинците? Страхливи ли сме? Покорни ли сме? Роби ли сме в главите си?
И на кого робуваме? Положението е отчайващо и това е ясно /хората даже се събираха цяла година, за да покажат, че са разбрали/. Най-интересен обаче е въпросът на кого робуваме. Тези задкулисни хора толкова ли са много, че не се боят от наглостта си? Тук ли са или в чужбина? Понеже вече сме твърде, твърде бедна държавица, едва ли са навън. По-скоро тук берат плодовете на глупостта ни. Тогава защо сме толкова слаботелесни да ги намерим и да се преборим? Като украинците. Които м/у другото получават международна подкрепа...
Жалкото е, че все още има добри хора. Има умни хора. Има талантливи деца. Има светли личности. Има харизма, има българи в българите. И всичко това е потиснато на много дълбоко ниво. Може би някой се страхува? От съпротива с адекватно поведение? Затова ли притъпяват децата? Затова ли умишлено ни водят към все повече негативи? Към безверие в хората около нас, към завист и безскрупулност. Никой ли не гледа на управниците ни като на водачи? Ами че нали те водят нацията в избрана посока?! Защо не искаме да дадем посоката? Защо преотстъпваме правото си на живот? Е, тогава ни остава да продължим по старому.
И няма да живеем, а ще съществуваме. И не нормално, а жалко.
Искам да заспя и да се събудя някъде другаде. Лека нощ.
неделя, 26 януари 2014 г.
Побелели от първия сняг
Тихо се сипе първия сняг,
от топлото вкъщи гледам със страх:
Как ще запаля в кучия студ?
Как ще потегля, ти май си луд!
Дърпах се, ама като ми знаят номерата, спасение няма. Вървим към колата и си мисля: Леле /не знам защо толкова често зова леля ми, като милата живее в Сливен.../, сега колко лед ще има? Ще запали ли? Ще се хлъзга ли? На първа ли да карам? Да не забравя да не свалям прозореца в никакъв случай! Ще возя кучета и хора...
Стигаме, чистя, натоварваме се... я, единствения ни мъж остава отвън. Пасажерска предна врата не се отваря. Е, студеничко си е, да. Стана малко като Дядо и ряпа: той дърпа отвън, аз бутам отвътре. Той дърпа отвън, две мацки с общо тегло 85 кг, бутаме отвътре. Цъ. Не става. Мило, ела да караш ти, а? Не ли? Ще влезеш през моята врата? Е, щом няма как... Я, колко си бил гъвкав!
Добре, дотук чудесно - почистено е, натоварени сме всички, кучето е опаковано, всички са с колани.
И ето, ужасът започва! Ъммм, не трябваше ли да е по-страшно??? Тръгнах, не излетях от място, не се изпързалях като шейна, не сгазих нищо, хора и животни в колата са живи, щети по МПС-та няма. Е, нали трябваше да е ужасно гадно?! Добре, сигурно по нагорнище е страшното. Изкатервам уличката като всеки друг ден, обяснявам си непроменената ситуация с недостатъчно количество сняг. Проба - ABS работи, реакциите са правилни, значи смело излизам на пътя. Съвсем нормално - пускат ме от пресечката и си изпълзявам в задръстването. Даже успявам да благодаря.
Малко стрес по-късно на НИМ - БМВ-та и Мерцедеси се пързалят около мен, но пък се попързалях и аз. Лед е гадно, сняг - става. Общо взето, с оптимизъм продължавам към светлото бъдеще. Утре на зазоряване ще изгрея и аз по пътищата вечни на България :)
На база гореизложените аргументи, пледирам за осъществяване на първото ми и успешно каране на сняг!
от топлото вкъщи гледам със страх:
Как ще запаля в кучия студ?
Как ще потегля, ти май си луд!
Дърпах се, ама като ми знаят номерата, спасение няма. Вървим към колата и си мисля: Леле /не знам защо толкова често зова леля ми, като милата живее в Сливен.../, сега колко лед ще има? Ще запали ли? Ще се хлъзга ли? На първа ли да карам? Да не забравя да не свалям прозореца в никакъв случай! Ще возя кучета и хора...
Стигаме, чистя, натоварваме се... я, единствения ни мъж остава отвън. Пасажерска предна врата не се отваря. Е, студеничко си е, да. Стана малко като Дядо и ряпа: той дърпа отвън, аз бутам отвътре. Той дърпа отвън, две мацки с общо тегло 85 кг, бутаме отвътре. Цъ. Не става. Мило, ела да караш ти, а? Не ли? Ще влезеш през моята врата? Е, щом няма как... Я, колко си бил гъвкав!
Добре, дотук чудесно - почистено е, натоварени сме всички, кучето е опаковано, всички са с колани.
И ето, ужасът започва! Ъммм, не трябваше ли да е по-страшно??? Тръгнах, не излетях от място, не се изпързалях като шейна, не сгазих нищо, хора и животни в колата са живи, щети по МПС-та няма. Е, нали трябваше да е ужасно гадно?! Добре, сигурно по нагорнище е страшното. Изкатервам уличката като всеки друг ден, обяснявам си непроменената ситуация с недостатъчно количество сняг. Проба - ABS работи, реакциите са правилни, значи смело излизам на пътя. Съвсем нормално - пускат ме от пресечката и си изпълзявам в задръстването. Даже успявам да благодаря.
Малко стрес по-късно на НИМ - БМВ-та и Мерцедеси се пързалят около мен, но пък се попързалях и аз. Лед е гадно, сняг - става. Общо взето, с оптимизъм продължавам към светлото бъдеще. Утре на зазоряване ще изгрея и аз по пътищата вечни на България :)
На база гореизложените аргументи, пледирам за осъществяване на първото ми и успешно каране на сняг!
вторник, 21 януари 2014 г.
Бегай, че газим!
От скоро имам книжка /вече почти една година!/ и за разлика от много дами, чиито книжки служат за отнемане вместо книжката на половинката им, моята си я ползвам по предназначение - карам си от точка А до точка Б и пея с радиото /обаче само ако съм сама в колата/. А тя изглежда така:
Карането в София по принцип е доста забавно, но и доста стресово на моменти. На мен рядко ми е стресово, защото кой може да притесни един новак - аз си знам, че съм виновна дори и да не съм, а и ми харесва презумпцията, че и без това ще ме псуват, щото съм жена. Така като ме напсуват наистина, даже не ми пука. А понякога пък и нарочно дразня.
Ако си жена и караш по българските пътища трябва да прегърнеш идеята, че все в нещо си виновна и ще си спестиш нерви. Даже със самото излизане на пътя трябва да си наясно, че вече си объркала нещо. Ако караш бързо (с превишена скорост подлежаща на санкции) си "тая пък кой й даде книжка, ще убие някой". Ако караш бавно (в ограничението) си "тая сега ще ми се влачи до второ пришествие". Ако пуснеш някого да излезе от пресечката си "тая сега всичките ли ще ми ги пуска". А ако не - "тая сега що не ме пусна". Ако караш в задръстване и си оставиш дистанция, за да пълзиш вместо да спираш и тръгваш непрекъснато, непременно ще се намери един тарикат да те изпревари отдясно и да се намести пред теб, щото така довечера ще се чувства повече мъж вкъщи. А за самия момент ще е една идея по-близо до светофара.
И ще чака. Също като теб.
Софийският шофьор е тарикат. Той не е просто българин или дори шоп, той е най-добрият шофьор, щото кара в Големио град. Затова той не обича да спазва ограничението на скоростта и не обича някой да му рисува по асфалта стрелки и чертички. Той си знае "тука тва кръстовище се минава с ей такова нарушение, ама пък е по-бързо". И ето така се получават прословутите софийски задръствания. За административните неуредици, данък пътища, винетки и къде се затриват парите - не ми се говори, достатъчно е изписано и всички можем да четем. Факт е обаче, че само с псуването на държавата и общината и изобщо на администрацията, няма да се получи. Докато всички са големи тарикати, големите тарикати ще си късат нервите в задръствания.
Ето любима ситуация: светва зелено светофара за направо и седя и чакам. И нищо не се случва. Щото кретена, който искал да кара наляво бил застанал в грешната лента и сега видиш ли няма как да завие, та затова ще изчака да светне неговият светофар. Хубаво де, всеки прави грешки /да не ви занимавам, но като млад шофьор, представете си аз как бъркам ленти!/. Ама да пречиш на околните просто от тъпотия?! Сгрешил си - сгрешил си. Или маневрирай и освободи лентата на хората, или карай и заобиколи малко, и пак стигни където си тръгнал. Наглостта понякога е доста добър показател за глупостта на хората и все се успокоявам, че ако си толко тъп и нагъл, все някога съдбата ще те накаже. Ама дали...?
Друго любимо - паркирането. Аз съм жена-шофьор. Сумарно съм карала не повече от 3 месеца. Трудно ми е да паркирам. Но паркирам всякак си и не преча на хората. Няма нито едно оплакване от мен, колата съм я одрала веднъж, а едното огледало веднъж се срещна с бариерата. Това е. Няма други щети. На никого не съм пречила да мине покрай мен, не съм изскачала внезапно, не съм драла чужди коли, не съм се карала с никого, не съм молила някой да ми паркира колата или да я изкарва от паркинг. Ако аз мога да се справя с паркирането, значи всеки може! Никакво съжаление за хората, които паркират като на поляната на село! Никакво! Стига сте били жалостиви и толерантни. Мен лично само половинката ми от мъжки пол ме спира да не надера боята на точно 3 коли пред блока.
Което ме подсеща за съседи и скорошна случка с такава персона от отсрещния блок. Лелята твърдеше, че улицата пред оградата им била тяхна собственост /жилищна кооперация с ограден собствен парцел/ и не можело ние от другия блок да спираме там :) Така и не ми предостави документи за собственост, но пък разбрах, че искали да си наглеждат колата, защото "знаете ли какви страшни кражби стават!". После разбрах, че се познава със съседката от първия етаж на нашия вход. Демонстративно си говореха за мен и проявата ми на неразбиране към чуждите проблеми. Аз пък имах проблем с ключалката на моята кола и две седмици я оставях отключена на общия паркинг на блоковете ни и никой нищо не ми взе :)
Имаме си и таксиметров щофьор във входа. Паркира така:
Карането в София по принцип е доста забавно, но и доста стресово на моменти. На мен рядко ми е стресово, защото кой може да притесни един новак - аз си знам, че съм виновна дори и да не съм, а и ми харесва презумпцията, че и без това ще ме псуват, щото съм жена. Така като ме напсуват наистина, даже не ми пука. А понякога пък и нарочно дразня.
Ако си жена и караш по българските пътища трябва да прегърнеш идеята, че все в нещо си виновна и ще си спестиш нерви. Даже със самото излизане на пътя трябва да си наясно, че вече си объркала нещо. Ако караш бързо (с превишена скорост подлежаща на санкции) си "тая пък кой й даде книжка, ще убие някой". Ако караш бавно (в ограничението) си "тая сега ще ми се влачи до второ пришествие". Ако пуснеш някого да излезе от пресечката си "тая сега всичките ли ще ми ги пуска". А ако не - "тая сега що не ме пусна". Ако караш в задръстване и си оставиш дистанция, за да пълзиш вместо да спираш и тръгваш непрекъснато, непременно ще се намери един тарикат да те изпревари отдясно и да се намести пред теб, щото така довечера ще се чувства повече мъж вкъщи. А за самия момент ще е една идея по-близо до светофара.
И ще чака. Също като теб.
Софийският шофьор е тарикат. Той не е просто българин или дори шоп, той е най-добрият шофьор, щото кара в Големио град. Затова той не обича да спазва ограничението на скоростта и не обича някой да му рисува по асфалта стрелки и чертички. Той си знае "тука тва кръстовище се минава с ей такова нарушение, ама пък е по-бързо". И ето така се получават прословутите софийски задръствания. За административните неуредици, данък пътища, винетки и къде се затриват парите - не ми се говори, достатъчно е изписано и всички можем да четем. Факт е обаче, че само с псуването на държавата и общината и изобщо на администрацията, няма да се получи. Докато всички са големи тарикати, големите тарикати ще си късат нервите в задръствания.
Ето любима ситуация: светва зелено светофара за направо и седя и чакам. И нищо не се случва. Щото кретена, който искал да кара наляво бил застанал в грешната лента и сега видиш ли няма как да завие, та затова ще изчака да светне неговият светофар. Хубаво де, всеки прави грешки /да не ви занимавам, но като млад шофьор, представете си аз как бъркам ленти!/. Ама да пречиш на околните просто от тъпотия?! Сгрешил си - сгрешил си. Или маневрирай и освободи лентата на хората, или карай и заобиколи малко, и пак стигни където си тръгнал. Наглостта понякога е доста добър показател за глупостта на хората и все се успокоявам, че ако си толко тъп и нагъл, все някога съдбата ще те накаже. Ама дали...?
Друго любимо - паркирането. Аз съм жена-шофьор. Сумарно съм карала не повече от 3 месеца. Трудно ми е да паркирам. Но паркирам всякак си и не преча на хората. Няма нито едно оплакване от мен, колата съм я одрала веднъж, а едното огледало веднъж се срещна с бариерата. Това е. Няма други щети. На никого не съм пречила да мине покрай мен, не съм изскачала внезапно, не съм драла чужди коли, не съм се карала с никого, не съм молила някой да ми паркира колата или да я изкарва от паркинг. Ако аз мога да се справя с паркирането, значи всеки може! Никакво съжаление за хората, които паркират като на поляната на село! Никакво! Стига сте били жалостиви и толерантни. Мен лично само половинката ми от мъжки пол ме спира да не надера боята на точно 3 коли пред блока.
Което ме подсеща за съседи и скорошна случка с такава персона от отсрещния блок. Лелята твърдеше, че улицата пред оградата им била тяхна собственост /жилищна кооперация с ограден собствен парцел/ и не можело ние от другия блок да спираме там :) Така и не ми предостави документи за собственост, но пък разбрах, че искали да си наглеждат колата, защото "знаете ли какви страшни кражби стават!". После разбрах, че се познава със съседката от първия етаж на нашия вход. Демонстративно си говореха за мен и проявата ми на неразбиране към чуждите проблеми. Аз пък имах проблем с ключалката на моята кола и две седмици я оставях отключена на общия паркинг на блоковете ни и никой нищо не ми взе :)
Имаме си и таксиметров щофьор във входа. Паркира така:
Имаме и една мацка, която зпаушва наполовина входа на общия паркинг. Кара Citroen C2. А имаме и съсед с Audi A3. Той паркира като нея... И двамата нямат никакви подозрения, че вършат нещо невъзпитано и нередно :)
Обаче се свиква - като със всичко друго тук, и с това се свиква. На мен дори ми е забавно, защото ми доказват, че колкото и "пресен" шофьор да съм, има мноооого по-големи темерути от мен :)
Единственият проблем ми е, когато ей такива тарикати, глупаци, наглеци или просто немислещи хора, затриват човешки животи. Наскоро чух за майка, която катастрофирала с превишена скорост, возейки едногодишно детенце. Бебчето оцеляло по чудо, а майката била в болница с опасност за живота. И знам, че няма да й отнемат детето. И знам, че тя няма да стане по-умна, пък дори и да не се качи повече в кола. И ми е тъжно. Каква е тая касапница, не знам. Знам, че моите родители се притесняват всеки път, когато карам. Знам, че не се притесняват да не се убия някъде, а се притесняват да не ме убие някой. И ми е тъпо. Знам, че аз се притеснявам, когато близките ми са на път. Знам, че така губя вярата си в хората. И не искам.
И ми е нелепо.
неделя, 19 януари 2014 г.
Не мога да разбера - кога сме българи и кога не?
Има няколко мита, на които лежим от доста време като нация и се гордеем, че сме българи /когато е изгодно/. Доста дразнещо и двулично, затова ми се дощя и аз да споделя нещичко по въпроса /така де, някой ден ще кажа: "и ний сме дали нещо на света" и ще умра спокойна/.
Българите сме спортна нация
Много сме българи и много се гордеем със спортистите си! От вчера гледам по цял ден картинки, флагчета, статуси, остроумия, хвалебствия и т.н. Да, Цвети Пиронкова е най-добрата ни тенисистка. И да, постижението й е голямо. Ама хайде да не си приписвате заслугата за подкрепа. Защото преди да спечели финала една картинка не видях ;) Значи ако не победи, ще си траем и няма да се гордеем, но пък ще гледаме мача /ако е в удобно време, разбира се/ и тайничко ще си приготвим снимката с текст "Ще съберем ли 5000 like за това изумително момиче".
Националният отбор /понеже е един и е този по футбол/ - същата работа.
Гълъбин Боевски - същата работа.
Йордан Йовчев - същата работа.
А колко от вас ходят по спортни мероприятия? Колко от вас, морално подкрепящите, са дали 2 лева за спорт? Колко от вас стимулират децата си да спортуват? Колко от вас бих поискали за детето си да стане спортист, а не адвокат, доктор, депутат и т.н.? Колко от вас полагат усилия?
Българинът е състрадателен (дори в недоимъка си ще дари за нуждаещите се)
Ами не, мързелив е! Тука има толкова много за писане, че не знам какво ще изпусна, но със сигурност има поне нещо. Ще ме извините :)
Танцуващи "звезди", събират пари, дарете, дарете, дарете! Картинки из фейсбук - дарете, моля помогнете, спасете. Кучешки снимки - мръзне, изоставено, болно, дарете, помогнете... Ама почнете да мислите, щото вече става твърде дразнещо!
Вие, даряващите смс-и в подкрепа на "каузата" на "звездите", помислихте ли, че ви налагат мнението, че сами не можете да съберете информация и да изберете на кого да помогнете? Че хората в нужда живеят на специално обособени места, а не край вас? Че не ги подминавате всеки ден. Че не са ви съседи, съученици, колеги, роднини. Кога последно попитахте някого иска ли помощ? Ама ей така, искрено и с нагласата да помогнете? Защото да гледаме шоу е леко и приятно притъпяващо. Да си приписваме заслуги за благотворителност е лесно. Ама другото... иска човечност. Забелязали ли сте, че ако се лишите от нещо заради някого, ви гледа невярващо? Че кой вече вярва в простото желание да си добър??
А вие, споделящите снимки на болни деца? За вас колко ли клетви има по света? Помислихте ли, че освен тези на снимките, които виждаме по няколко пъти през няколко месеца, има деца, които живеят мизерно целия си живот и не познават нищо нормално? Помислихте ли, че ромчетата например също са деца и се раждат чисти? Кой от вас е помогнал на такова дете? А като споделяте картинките на малките страдалци, пращате ли парички? А след като пратите, интересувате ли се какво се случва в последствие с детето? Дали няма нужда от още помощ? Айде да спрем вече със спама от съпричастност. Защото вашето е спам и нищо повече. Глупаво е просто. Или правиш нещо, или не. Използвайте ги по предназначение тия социални мрежи, не за събиране на лайкове в подкрепа на някого. Ако аз съм болна от нещо сериозно /недай Боже в тая държава!/, хич няма да ми пука колко лайка има нелицеприятната ми снимка във Facebook. Даже ако намеря тоя, дето я е пуснал сигурно ще го оглуша от крясъци. Да не говорим, че както виждаме едни и същи снимки по цяла една година /имаше една за кръводаряване, например/, представете си ситуация: тъкмо се оправил човек и иска да продължи нормално с живота си... опа, не може! Снимката ти ПАК я споделят из Facebook. Ама доста хитро от ваша страна, нали?!
Кучелюбци, и аз имам куче (вярно, отскоро, но ви разбирам). Ама дайте да лекуваме проблема, а не да обвиняваме хората, че не искат да приберат бездомно куче. Или да спасяваме бездомниците, разорявайки себе си и живота на близките си. Не може ли по-често да споделяте страници на вече организирали се ентусиасти, както и на партньори? Защо да са само снимки на животинките? И ужасно важно: да се разделят кучелюбците от "състрадателните" дето share-ват картинки, просто ей така, щото " ауууу, това кученце, колко е сладко, чакай да помогна и да споделя снимката, пък може някой да го хареса". Не, идиоти, не помагате. Единствено и само дразните. Научете се, че или правите нещо, или поне не пречите на другите да го правят. Заради вас после никой не обръща внимание на призивите на кучелюбците.
Истината, драги ми "благородни" смехурковци, е проста: "Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита". Спрете да си вредите, няма кой ако не вие. Няма кой да се задейства вместо вас. И няма кой да мисли вместо вас. Стига fake съпричастност и състрадателност! Спрете да творите глупости и безсмислици. Просто се запитвайте от време на време постигнали ли сте нещо? Помогнали ли сте на някого? Смислено ли е това, което правите или има как да сте по-полезни на себе си? И да, не сте съвършени, аз също не съм. Но аз поне се опитвам да не ви преча на живота. Би било възпитано и вие да не пречите на моя, че и на своя. Нали знаете, че нещата са така навързани и такава е симбиозата между индивидите в обществото, че няма как аз без вас или вие без мен? Дори в България. Която си остава ваша и моя за цял живот :) България, в която сме много съпричастни и сме горди като купим скенер за някоя болница с дарения или изпратим младо момиче на животоспасяваща операция в чужбина. Но удобно забравяме за нуждаещите се около нас, за фактът, че домовете за деца съществуват благодарение на собственото ни нехайство и незаангажираност да поискаме за по-слабите това, на което имат право. Забравяме и за факта, че ние не сме достатъчно отговорни, за да получим това, което сме заслужили - читаво здравеопазване например. Вместо това по-лесничко е да си пращаме лекарите в чужбина и после и пациентите им при тях. Иначе пък наистина можем много да им съчувстваме.
В България гражданското общество се събужда
Олеле майко, по-добре си беше заспало! Във връзка с вече написаното - похвално е, че най-накрая /алилуя!/ осъзнахме, че има някакъв проблем и част от него сигурно е в нас самите, като индивид и като общество. Обаче сме толкова объркани коя част при кого е, че ако тоя проблем беше едно човешко същество, щеше да е някакъв страшен изрод /не че сега не е, ама поне не визуален/.
Мили хора, браво на вас, че си намерихте кауза. Разделихте се на Ние и Вие /все едно играем белот, баси/ и започнахте Нещо. Какво е нещото не се знае много точно. Обаче пък то показвало, видите ли, как се събужда гражданското общество в България. Оставка, оставка, окупация, оставка, Ние се събудихме, Вие сте виновни, искаме о-став-ка. Гениално! Ама кой пък да ти е подготвен за момента в който Вие казват "ъх, да, бе как ли не". Гениално?? И какво стана всъщност? Излязохме с идея, споделихме си я със света, обаче сега кой ще ни каже какво да правим с нашата си идея? Защото Ние сме неспособни и не знаем как. Ами то да ви кажа, не сте първите дето не знаят как. Но за разлика от вас, някои поне са решили да действат на принципа "е, както стане". Вие някакъв принцип имате ли? Представете си сега Че Гевара да стои пред една празна сграда и да скандира, поплаквайки от време на време, че имало едни лоши хора дето не го харесвали и не му помагали да им вземе властта. Мили мои революционери! Цяла година мръзнахте, пържихте се в жегите, карахте се и се сдобрявахте с полицаи (а и с приятелите си), викахте, бутахте се, "бихте" се даже тук-таме... И накрая резултат няма /освен че ви беше едно по-различно лято, защото всеки ден имаше сигурен хепънинг насред София/. Чудесно е, че искате да се събудите /без значение дали сте ранобудни или не/, ама както казах и по-горе: или го правиш като хората, или не! Още юни месец водих спора "няма смисъл да ходя на протести" /и то с не един човек/. Оказах се права, защото протестите ни ПАК си бяха по български - видни, но неефективни. Даже медиите ви угодиха и ви показват като новина вече от толкова време, че и да няма протести по навик ще ви споменат. Междувременно обаче пропуснаха да споменат някои важни неща като например съгласна ли се е показала България за сондиране за шистов газ, застроиха ли Иракли, и т.н. Използват ви, не се ли усещате?? И ви използват още отначало. Хрумна ли ви, че няма как Делян Пеевски да не е провокация? Попитахте ли защо се случи тя? И като го няма вече него, а правителство и парламент си функционират нормално, въпреки вашето пробуждане, ама лекинко така, нещо не ви ли притеснява? Заспивате нормално вечер, изпълнили гражданския си дълг да заемете позиция. Някаква, каквато и да е. Ваша си. И заспивате свободни от всяка отговорност да я разработите, да се обедините и да я наложите. Толкова лесно ви манипулират само като ви кажат ключови думи /като хипнотично състояние ви е някакво/ - "провокатори", "платени", "агитки", "роми", "ДПС". И ето така ви лишават от всичко на което имате право. С елементарна манипулация, настъпвайки по мазолчето. Е, не, мерси, с вас не ми се протестира. Даже мисля, че вашето пробуждане е някакъв кошмар. Все едно сънуваш как буташ камъка и той пак пада и си безпомощен. Започнете да мислите логично. Поискайте нещо конкретно, поискайте промяна и ако не ви я дадат - вземете си я. Иначе ще отидете пак на избори и пак ще изберете същите Вие. А аз пак няма да гласувам и пак ще съм български гражданин, нищо, че ще има кой да ме убеждава в обратното. Хора, които се считат за по-българи от мен (поне това разбрах). Ама не разбрах българи ли са или само така сънуват?
Не става, мили мои, да си българин само когато се чувстваш щастлив. Всеки сив ден от живота си, пак сме си българи. И ако ни е сиво да сме българи, наш си е проблемът. Защото Вие идва от Ние, възпитавано е сред Ние и баба му и дядо му са сред Ние. И логично ви идва въпросът кои сме Ние? Ами не знам, мислете. Ако искате, де. Знаем как се живее без да го мислим и все някак се справяме - всеки за себе си. Само едно моля: не се преструвайте, че ви пука. За някого или за нещо. Не си приписвайте заслуги. Особено за празните си действия. Вгорчавате ми живота, а не съм го заслужила. Както на вас ви го вгорчават и не сте го заслужили. О-став-ка - на безумието, на безмислието, на претенциите, на слепите очи и на кошмарния сън!
Българите сме спортна нация
Много сме българи и много се гордеем със спортистите си! От вчера гледам по цял ден картинки, флагчета, статуси, остроумия, хвалебствия и т.н. Да, Цвети Пиронкова е най-добрата ни тенисистка. И да, постижението й е голямо. Ама хайде да не си приписвате заслугата за подкрепа. Защото преди да спечели финала една картинка не видях ;) Значи ако не победи, ще си траем и няма да се гордеем, но пък ще гледаме мача /ако е в удобно време, разбира се/ и тайничко ще си приготвим снимката с текст "Ще съберем ли 5000 like за това изумително момиче".
Националният отбор /понеже е един и е този по футбол/ - същата работа.
Гълъбин Боевски - същата работа.
Йордан Йовчев - същата работа.
А колко от вас ходят по спортни мероприятия? Колко от вас, морално подкрепящите, са дали 2 лева за спорт? Колко от вас стимулират децата си да спортуват? Колко от вас бих поискали за детето си да стане спортист, а не адвокат, доктор, депутат и т.н.? Колко от вас полагат усилия?
Българинът е състрадателен (дори в недоимъка си ще дари за нуждаещите се)
Ами не, мързелив е! Тука има толкова много за писане, че не знам какво ще изпусна, но със сигурност има поне нещо. Ще ме извините :)
Танцуващи "звезди", събират пари, дарете, дарете, дарете! Картинки из фейсбук - дарете, моля помогнете, спасете. Кучешки снимки - мръзне, изоставено, болно, дарете, помогнете... Ама почнете да мислите, щото вече става твърде дразнещо!
Вие, даряващите смс-и в подкрепа на "каузата" на "звездите", помислихте ли, че ви налагат мнението, че сами не можете да съберете информация и да изберете на кого да помогнете? Че хората в нужда живеят на специално обособени места, а не край вас? Че не ги подминавате всеки ден. Че не са ви съседи, съученици, колеги, роднини. Кога последно попитахте някого иска ли помощ? Ама ей така, искрено и с нагласата да помогнете? Защото да гледаме шоу е леко и приятно притъпяващо. Да си приписваме заслуги за благотворителност е лесно. Ама другото... иска човечност. Забелязали ли сте, че ако се лишите от нещо заради някого, ви гледа невярващо? Че кой вече вярва в простото желание да си добър??
А вие, споделящите снимки на болни деца? За вас колко ли клетви има по света? Помислихте ли, че освен тези на снимките, които виждаме по няколко пъти през няколко месеца, има деца, които живеят мизерно целия си живот и не познават нищо нормално? Помислихте ли, че ромчетата например също са деца и се раждат чисти? Кой от вас е помогнал на такова дете? А като споделяте картинките на малките страдалци, пращате ли парички? А след като пратите, интересувате ли се какво се случва в последствие с детето? Дали няма нужда от още помощ? Айде да спрем вече със спама от съпричастност. Защото вашето е спам и нищо повече. Глупаво е просто. Или правиш нещо, или не. Използвайте ги по предназначение тия социални мрежи, не за събиране на лайкове в подкрепа на някого. Ако аз съм болна от нещо сериозно /недай Боже в тая държава!/, хич няма да ми пука колко лайка има нелицеприятната ми снимка във Facebook. Даже ако намеря тоя, дето я е пуснал сигурно ще го оглуша от крясъци. Да не говорим, че както виждаме едни и същи снимки по цяла една година /имаше една за кръводаряване, например/, представете си ситуация: тъкмо се оправил човек и иска да продължи нормално с живота си... опа, не може! Снимката ти ПАК я споделят из Facebook. Ама доста хитро от ваша страна, нали?!
Кучелюбци, и аз имам куче (вярно, отскоро, но ви разбирам). Ама дайте да лекуваме проблема, а не да обвиняваме хората, че не искат да приберат бездомно куче. Или да спасяваме бездомниците, разорявайки себе си и живота на близките си. Не може ли по-често да споделяте страници на вече организирали се ентусиасти, както и на партньори? Защо да са само снимки на животинките? И ужасно важно: да се разделят кучелюбците от "състрадателните" дето share-ват картинки, просто ей така, щото " ауууу, това кученце, колко е сладко, чакай да помогна и да споделя снимката, пък може някой да го хареса". Не, идиоти, не помагате. Единствено и само дразните. Научете се, че или правите нещо, или поне не пречите на другите да го правят. Заради вас после никой не обръща внимание на призивите на кучелюбците.
Истината, драги ми "благородни" смехурковци, е проста: "Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита". Спрете да си вредите, няма кой ако не вие. Няма кой да се задейства вместо вас. И няма кой да мисли вместо вас. Стига fake съпричастност и състрадателност! Спрете да творите глупости и безсмислици. Просто се запитвайте от време на време постигнали ли сте нещо? Помогнали ли сте на някого? Смислено ли е това, което правите или има как да сте по-полезни на себе си? И да, не сте съвършени, аз също не съм. Но аз поне се опитвам да не ви преча на живота. Би било възпитано и вие да не пречите на моя, че и на своя. Нали знаете, че нещата са така навързани и такава е симбиозата между индивидите в обществото, че няма как аз без вас или вие без мен? Дори в България. Която си остава ваша и моя за цял живот :) България, в която сме много съпричастни и сме горди като купим скенер за някоя болница с дарения или изпратим младо момиче на животоспасяваща операция в чужбина. Но удобно забравяме за нуждаещите се около нас, за фактът, че домовете за деца съществуват благодарение на собственото ни нехайство и незаангажираност да поискаме за по-слабите това, на което имат право. Забравяме и за факта, че ние не сме достатъчно отговорни, за да получим това, което сме заслужили - читаво здравеопазване например. Вместо това по-лесничко е да си пращаме лекарите в чужбина и после и пациентите им при тях. Иначе пък наистина можем много да им съчувстваме.
В България гражданското общество се събужда
Олеле майко, по-добре си беше заспало! Във връзка с вече написаното - похвално е, че най-накрая /алилуя!/ осъзнахме, че има някакъв проблем и част от него сигурно е в нас самите, като индивид и като общество. Обаче сме толкова объркани коя част при кого е, че ако тоя проблем беше едно човешко същество, щеше да е някакъв страшен изрод /не че сега не е, ама поне не визуален/.
Мили хора, браво на вас, че си намерихте кауза. Разделихте се на Ние и Вие /все едно играем белот, баси/ и започнахте Нещо. Какво е нещото не се знае много точно. Обаче пък то показвало, видите ли, как се събужда гражданското общество в България. Оставка, оставка, окупация, оставка, Ние се събудихме, Вие сте виновни, искаме о-став-ка. Гениално! Ама кой пък да ти е подготвен за момента в който Вие казват "ъх, да, бе как ли не". Гениално?? И какво стана всъщност? Излязохме с идея, споделихме си я със света, обаче сега кой ще ни каже какво да правим с нашата си идея? Защото Ние сме неспособни и не знаем как. Ами то да ви кажа, не сте първите дето не знаят как. Но за разлика от вас, някои поне са решили да действат на принципа "е, както стане". Вие някакъв принцип имате ли? Представете си сега Че Гевара да стои пред една празна сграда и да скандира, поплаквайки от време на време, че имало едни лоши хора дето не го харесвали и не му помагали да им вземе властта. Мили мои революционери! Цяла година мръзнахте, пържихте се в жегите, карахте се и се сдобрявахте с полицаи (а и с приятелите си), викахте, бутахте се, "бихте" се даже тук-таме... И накрая резултат няма /освен че ви беше едно по-различно лято, защото всеки ден имаше сигурен хепънинг насред София/. Чудесно е, че искате да се събудите /без значение дали сте ранобудни или не/, ама както казах и по-горе: или го правиш като хората, или не! Още юни месец водих спора "няма смисъл да ходя на протести" /и то с не един човек/. Оказах се права, защото протестите ни ПАК си бяха по български - видни, но неефективни. Даже медиите ви угодиха и ви показват като новина вече от толкова време, че и да няма протести по навик ще ви споменат. Междувременно обаче пропуснаха да споменат някои важни неща като например съгласна ли се е показала България за сондиране за шистов газ, застроиха ли Иракли, и т.н. Използват ви, не се ли усещате?? И ви използват още отначало. Хрумна ли ви, че няма как Делян Пеевски да не е провокация? Попитахте ли защо се случи тя? И като го няма вече него, а правителство и парламент си функционират нормално, въпреки вашето пробуждане, ама лекинко така, нещо не ви ли притеснява? Заспивате нормално вечер, изпълнили гражданския си дълг да заемете позиция. Някаква, каквато и да е. Ваша си. И заспивате свободни от всяка отговорност да я разработите, да се обедините и да я наложите. Толкова лесно ви манипулират само като ви кажат ключови думи /като хипнотично състояние ви е някакво/ - "провокатори", "платени", "агитки", "роми", "ДПС". И ето така ви лишават от всичко на което имате право. С елементарна манипулация, настъпвайки по мазолчето. Е, не, мерси, с вас не ми се протестира. Даже мисля, че вашето пробуждане е някакъв кошмар. Все едно сънуваш как буташ камъка и той пак пада и си безпомощен. Започнете да мислите логично. Поискайте нещо конкретно, поискайте промяна и ако не ви я дадат - вземете си я. Иначе ще отидете пак на избори и пак ще изберете същите Вие. А аз пак няма да гласувам и пак ще съм български гражданин, нищо, че ще има кой да ме убеждава в обратното. Хора, които се считат за по-българи от мен (поне това разбрах). Ама не разбрах българи ли са или само така сънуват?
Не става, мили мои, да си българин само когато се чувстваш щастлив. Всеки сив ден от живота си, пак сме си българи. И ако ни е сиво да сме българи, наш си е проблемът. Защото Вие идва от Ние, възпитавано е сред Ние и баба му и дядо му са сред Ние. И логично ви идва въпросът кои сме Ние? Ами не знам, мислете. Ако искате, де. Знаем как се живее без да го мислим и все някак се справяме - всеки за себе си. Само едно моля: не се преструвайте, че ви пука. За някого или за нещо. Не си приписвайте заслуги. Особено за празните си действия. Вгорчавате ми живота, а не съм го заслужила. Както на вас ви го вгорчават и не сте го заслужили. О-став-ка - на безумието, на безмислието, на претенциите, на слепите очи и на кошмарния сън!
Абонамент за:
Публикации (Atom)