Побелели от първия сняг

Тихо се сипе първия сняг,
от топлото вкъщи гледам със страх:
Как ще запаля в кучия студ?
Как ще потегля, ти май си луд!

Дърпах се, ама като ми знаят номерата, спасение няма. Вървим към колата и си мисля: Леле /не знам защо толкова често зова леля ми, като милата живее в Сливен.../, сега колко лед ще има? Ще запали ли? Ще се хлъзга ли? На първа ли да карам? Да не забравя да не свалям прозореца в никакъв случай! Ще возя кучета и хора...
Стигаме, чистя, натоварваме се... я, единствения ни мъж остава отвън. Пасажерска предна врата не се отваря. Е, студеничко си е, да. Стана малко като Дядо и ряпа: той дърпа отвън, аз бутам отвътре. Той дърпа отвън, две мацки с общо тегло 85 кг, бутаме отвътре. Цъ. Не става. Мило, ела да караш ти, а? Не ли? Ще влезеш през моята врата? Е, щом няма как... Я, колко си бил гъвкав!

Добре, дотук чудесно - почистено е, натоварени сме всички, кучето е опаковано, всички са с колани.
И ето, ужасът започва! Ъммм, не трябваше ли да е по-страшно??? Тръгнах, не излетях от място, не се изпързалях като шейна, не сгазих нищо, хора и животни в колата са живи, щети по МПС-та няма.  Е, нали трябваше да е ужасно гадно?! Добре, сигурно по нагорнище е страшното. Изкатервам уличката като всеки друг ден, обяснявам си непроменената ситуация с недостатъчно количество сняг. Проба - ABS работи, реакциите са правилни, значи смело излизам на пътя. Съвсем нормално - пускат ме от пресечката и си изпълзявам в задръстването. Даже успявам да благодаря.

Малко стрес по-късно на НИМ - БМВ-та и Мерцедеси се пързалят около мен, но пък се попързалях и аз. Лед е гадно, сняг - става. Общо взето, с оптимизъм продължавам към светлото бъдеще. Утре на зазоряване ще изгрея и аз по пътищата вечни на България :)

На база гореизложените аргументи, пледирам за осъществяване на първото ми и успешно каране на сняг!