Днес празнува България - трибагреници се веят, невръстни деца в носии се разнасят из снимки и ФБ постове, цитират се революционери и писатели. Пък аз се чудя какво точно празнуват всички тези хора? Празнуват история, традиция (каквото и да влагат в тази дума, ако изобщо влагат нещо), празнуват миналото си. И този празник е редно да се случва! Но не така сбъркано, лицемерно и неадекватно.
Носиите ги използваме само по празници, да се порадваме, че някой друг ги е облякъл. Да покажем одобрение, но както винаги - насред собственото ни бездействие. За съдници се считаме достойни. И за патриоти.
Знамената ги веем от балкони и автомобили, но държавата си я псуваме ежеминутно. И тънем в кал, боклук, бетон и потрошени плочки.
Не знаем как да се избавим от нищетата и сме изгубили всяка вяра, че можем сами да се преборим за по-добър живот и бъдеще на поколенията. Че от нас зависи да изпълним завета на загиналите.
Треперим пред управниците си като чорбаджиите пред феса. Не смеем да сме в опозиция на силните. Разграбват ни живота, но се радваме на трохите. Всеки ден мълчим пред унижения и власт, защото сме предпочели да бъдем покорната главица.
Неспособни сме да се обединим около прости морални принципи като човешки права, законност и достойнство.
Мрънкаме като най-нелепи безсилници срещу всичко, което чакаме да ни се даде наготово, а всъщност зависи единствено от нас.
Смелите български патриоти гонят мигранти по границата, докато бабите им на село се чудят как да прекопаят сами градината и да изкарат още една нощ сами и в страх.
Децата ни са неграмотни и неконкурентни в света извън България, но пък има изключения и ние се гордеем с тях - а на другият ден отиваме в училище, за да се караме на учителите.
Нямаме цели, не знаем какво ще остане след нас. Не знаем кои сме днес.
Но знаем кои са били предците ни. И колкото и да сме оскотели, някъде в нас нещо казва, че те са Примерът, а ние сме останките. Ето затова си веем знамената и носиите.
