Бай Петьо бояджията

Тази година на Петровден, не знам защо, повече си мислих за дядо Петьо, отколкото за сестра ми, която е кръстена на него.

Той беше един непретенциозен и справедлив селски човек, с мнение и с истории. Бай Петьо бояджията му викаха, и ни беше научил на въпроса "Ти чийно си", да отговаряме с "Аз съм на бай Петьо бояджията и на баба Нака" :) Този въпрос обичайно го задаваха бабите, поседнали на някоя сенчеста пейка на улицата. Обаче тия баби все нещо недочуваха, та доста съм огласяла улиците с "на бай Петьо бояджията", което тогава беше просто забавно, а днес си мечтая да имаше как да го кажа високо още веднъж.

Дядо работеше из селото и околните села, ходеше на работа с едно колело с много големи гуми и отзад с багажник. Натоварваше (нямам идея как!) няколко кофи с домашно разбъркана боя, мечета, ванички, четки и какво ли още не, та накрая и себе си. Понякога се движеше и пеша. Боите ги разбъркваше от едни прахове, но бях малка, за да знам какви точно; от него знам, че капне ли ти боя в окото, се слага прясно мляко. Боядисваше и измазваше по на хората къщите и редовно имаше нови и нови разкази за "чорбаджията" и "чорбаджийката" (с нея най-нередно обикновено беше, че не е осигурила храна за майстора и го препира да завърши работата по-бързо, пък не разбира, че някои неща си искат време). Историите ги разказваше със смях, и винаги - абсолютно винаги - добронамерено и с поука. Дядо беше от онези старовремски хора, възпитани, че отговорност за къщата носи мъжът, а жената е за да го превръща всеки ден в дом - от там и нагласата, че чорбаджията като каже мъжка дума, тя се спазва (нямаше договори и ала-бала), а чорбаджийката ще нахрани майстора/майсторите и ще наглежда работата. Не съм чула в живота си дядо ми да повиши тон на баба ми, да я обиди или да я пренебрегне. Само относно котките имаха несъгласие - баба все ги пускаше вкъщи (къде уж случайно, къде отявлено нарочно), а дядо ги гонеше с дилафа :) Само като му чуеха гласа или стъпките, вече търсеха как да излязат.

Никога не удари котка пред мен. Дядо обичаше животните по свой си начин - не беше съвсем от онези Йовковите селяни, които си гледат животните като деца или другари. Гледаше ги по-скоро като временно поверен му живот, някак с отговорност. Веднъж една крава се изгуби и я търсиха с дни докато я намериха умряла в едно дере. За кравата Бистра децата не се разстроихме, защото нас баба и дядо ни пазеха от подобни прекалени емоционалности - всички знаехме, че животните се гледат целево, но това не пречи да ги обичаш с отдаденост, докато са при теб; просто знаехме, че няма да е завинаги. И постоянно ни даваха да гушкаме зайчета, яренца и агънца.

По едно време имахме кон за няколко години - конят Вихър. Ползваше се за каруцата и предполагам за оране. Калпазанин беше Вихър, не беше най-спокойният кон на света и веднъж за малко да обърне каруцата като се стреснал; помня, че бая попържни отнесе :) Но с него беше първата езда в живота ми и не се забравя. Бях си хлапе и помня как се учудих, че тоя кон явно не е само за работа. По някакъв мистериозен за мен начин, изведнъж се появи седло и юзда, та всеки от нас получи шанс да се качи на кон. А аз така се впечатлих, че започнах да се уча да цвиля като кон (и веднъж един ми отговори) :) После обаче май стана белята с каруцата и така и не ни позволиха да го яздим повече, май само братовчед ми получи този шанс. Но пък и той беше единственият ухапан от Вихър - още помня синината на корема му във форма на конска захапка.

Дядо обичаше децата, и като всеки човек - внуците особено много. Живеехме в абсолютна свобода, но с ясното съзнание, че има правила и не може да ги погазваме без последствия (т.е. сериозно конско и заплаха, че ако е голяма белята, родителите ще разберат). Не знам защо, но единственият човек, който успяваше да ни прибере от улиците безотказно, беше дядо. Не излизаше като баба да ни вика по имена под лампата на пътя. Не, дядо излизаше, правеше кратка разходка по улицата и без дума да каже, се прибираше. А ние знаехме, че не го ли последваме до 10-15 минути, "капията" се заключва и вариантът да се приберем остава само през дувара (обаче тогава те хваща дядо и си отнасяш конското). Сега, като пиша, идея си нямам защо толкова сме се страхували от това конско - все едно другите възрастни не са ни се карали. И знехме, че няма да ни шамароса. Може би защото рядко се е случвало, а към човек, който рядко ти се кара, дори като дете имаш повече респект. 

Относно работата дядо беше на принципа "ако ще правиш нещо, прави го като хората" и "ако се налага, го правиш и не мрънкаш" - такива му бяха и поуките от историите. Просто едно достойнство и упоритост, защото човек не може да бяга от отговорност и не може да мрънка. Виждала съм го с рани, с болки, с накапала боя в очите, недоспал, гладен... всякак съм го виждала. И нито веднъж да се оплаче, поне не пред нас децата. Цял живот не можах да се начудя колко малко такива мъже има - дядо го правеше да изглежда толкова естествено и нормално! А и на нас заложи едни такива възприятия за света като за място не за претенции, а за работа и борба с трудностите. Свят с установено русло и свят, в който се живее с мисъл за ближния и в обективност, включително спрямо себе си. 

Дядо почина преди много години. А напоследък често осъзнавам каква загуба са за света ни са такива хора като бай ви Петьо бояджията. Хора с прост, човешки и справедлив морал. Но историите аз ще си ги помня, и за себе си ще знам, че имам отправна точка в тоя хаос. Сполай!

Останките

Днес празнува България - трибагреници се веят, невръстни деца в носии се разнасят из снимки и ФБ постове, цитират се революционери и писатели. Пък аз се чудя какво точно празнуват всички тези хора? Празнуват история, традиция (каквото и да влагат в тази дума, ако изобщо влагат нещо), празнуват миналото си. И този празник е редно да се случва! Но не така сбъркано, лицемерно и неадекватно.

Носиите ги използваме само по празници, да се порадваме, че някой друг ги е облякъл. Да покажем одобрение, но както винаги - насред собственото ни бездействие. За съдници се считаме достойни. И за патриоти.
Знамената ги веем от балкони и автомобили, но държавата си я псуваме ежеминутно. И тънем в кал, боклук, бетон и потрошени плочки.
Не знаем как да се избавим от нищетата и сме изгубили всяка вяра, че можем сами да се преборим за по-добър живот и бъдеще на поколенията. Че от нас зависи да изпълним завета на загиналите.
Треперим пред управниците си като чорбаджиите пред феса. Не смеем да сме в опозиция на силните. Разграбват ни живота, но се радваме на трохите. Всеки ден мълчим пред унижения и власт, защото сме предпочели да бъдем покорната главица.
Неспособни сме да се обединим около прости морални принципи като човешки права,  законност и достойнство.
Мрънкаме като най-нелепи безсилници срещу всичко, което чакаме да ни се даде наготово, а всъщност зависи единствено от нас.
Смелите български патриоти гонят мигранти по границата, докато бабите им на село се чудят как да прекопаят сами градината и да изкарат още една нощ сами и в страх.
Децата ни са неграмотни и неконкурентни в света извън България, но пък има изключения и ние се гордеем с тях - а на другият ден отиваме в училище, за да се караме на учителите.

Нямаме цели, не знаем какво ще остане след нас. Не знаем кои сме днес.
Но знаем кои са били предците ни. И колкото и да сме оскотели, някъде в нас нещо казва, че те са Примерът, а ние сме останките. Ето затова си веем знамената и носиите.

Боян Петров... и аз

Има два вида хора на тая земя. Едните са регулярни, които променят света съвсем мъничко според собствения си тесен кръг на влияние - семейство, тук-таме приятели, положен труд на едно или няколко работни места. Другите са необикновени, които оставят имената си в историята, и които се помнят от поколения и дават пример и посока, дават вдъхновение. Аз съм от първите и така ми е добре. Боян Петров е от онези, Другите. От победителите, от мечтателите и надскочилите нормата. И често неразбраните.

Когато чух, че е изчезнал от 3-4 дни, първата ми реакция беше: идиот... затрил се е... яд ме е... защо рискува себе си... жена му е луда да е с толкова рисков човек...ясно е, че така щеше да  свърши все някога.
После се замислих над Защо. Защо рискуваш себе си по такъв начин, луд ли си наистина? И ми просветна, че ако си от тези, Другите и великите, просто нямаш избор. Няма как да си постигнал нещо ако си го направил както вече е правено. Няма как да донесеш всеобхватна и истинска промяна, ако не рискуваш абсолютно всичко - историята е свидетел за това. И да, за малката ми страхлива душа, то може да е безразсъдно и невъобразимо. Но за търсещата ми надежда голяма душа, е вдъхновяващо.
И, знаете ли, радвам се, че поне разбрах защо ме е яд и защо ме развълнува тази история. Сега имам надежда, че страхливата ми малка душа не е погълнала изцяло онази голямата ми душа, в която са заложени духът и силата. И вече не мога да го смятам за луд, не мога да се сърдя на безразсъдството му, не мога да се чудя на жена му. Защото без тези, Другите, светът ни няма да помръдне и на йота от това, което е. Няма да има развитие, няма да има открития, няма да има воля и надмощие над ограниченията, няма да има промяна. Няма да има стремеж над личния. И няма да ни има нас, човеците. Ще има животински вид двуноги и нищо повече.

Та така... Откакто се замислих, Боян Петров вече не е един луд, който си е надценил възможностите, не е само любопитна случка в ежедневието ми. Сега следя новините край него с някакво различно уважение, а малката ми душа казва, че изходът ще е фатален. Голямата пък пита: ами ако Боян Петров се окаже чудо?
А аз избирам да вярвам, че ако повече хора се замислят, тогава той вече Е чудо.