Реших да гласувам. За пръв път от десет години насам и за втори в живота си. Спомням си как на първите избори, след като бях навършила 18 г., отидох да гласувам. Чувството, че е лично моя отговорност да участвам във вземане на важни решения; радостта, че вече мнението ми има значение; че наравно с другите и аз ще трябва да се захвана с промяната на това, което не ми харесва. Беше като малък личен празник. Помня го и днес ми се плаче.
Вчера излязох от работа, за да гласувам. И си направих този труд, защото най-накрая имаше някаква мъждива искрица моят глас да струва нещо. Днес този мой глас е отново толкова незначим и потъпкан, че ми е още по-страшно за България отколкото ми беше онзи ден. До вчера можех да се дистанцирам, да живея с чистата съвест, че поне мен не са ме манипулирали и не са успели да ме превърнат в цирково животно. А днес и аз съм в кюпа, и всякаква надежда, че това отчаяние може да се трансформира някога в победа на разума, просто липсва.
Трудно намерих къде е моята избирателна секция, дори се опитах да ползвам платената услуга на ГРАО с sms-ите, но познайте - тя не работеше. Както и другите им услуги /интересно защо приетата дума е услуга, след като всъщност това е задължение на една институция към гражданите, на които дължи съществуването си/. С малко помощ все пак разбрах къде следва да отида, за да изпълня дълга си към обществото /как пък може да имаш дълг към нещо несъществуващо.... ама това е друга тема/. Малко опашка, поисках си бюлетина за референдум, 3 минути в душкабината (на такова приличаше, честно!), дадох два автографа на едни хора дето се взимаха много насериозно при събирането на подписи и записването на ЕГН-та. И това е, тръгнах си.
Викам си: е, заслужаваше си поне заради електронното гласуване тази разходка. Вярно, половин ден не са раздавали една от задължителните бюлетини наравно с другите, ама да видят пък сега как ще ядосат младите хора и ще се изсипят всички, за да гласуват за референдум. Е, не стана точно така, ама нейсе - на фона на изборната активност от последните 10-на години, активността за референдума не беше ниска. Пък и нали ужким повечето партии го подкрепят, току-виж взели, че прегърнали идеята в Парламента. В какъв деформиран вид ще влезе този закон... не ми се мисли, ама пък законите могат да се променят, живи и здрави да сме.
Та, тъкмо си викам "заслужаваше си" и почнаха цирковете на оня болния нагърмян магьосник. Като с вълшебство обединява хората. Ако можеше да го направи и с правилни цели и подбуди, би било доста ефективно. Вместо да се обединяваме зад хаштага #набийволен, щеше да е примерно #искамемажоритаренвот. Обаче човекът е болен и няма как да се усети. Вместо това неВолно ни показва нещо важно - цялото ни общество /което, пак казвам, всъщност не е общество и само си мечтае да бъде, та затова се нарича така/ е не по-малко болно от него. В денят след избори, след упражняване на "най-възвишеното право", на "граждански дълг" и т.н., нас ни лишават от правото да проследим какво се случва с гласовете ни след попадането им в урната /дали е случайно, че урна се нарича кутията поглъщаща вота ни, както и погребалния съд с праха на починал човек?/. И ние просто седим и гледаме сеир вместо да изревем СТИГА. Подозирам, че част от хората, на които животът им не е цветен и разнообразен, с нетърпение чакат изборите, за да има цирк, който да занимава съзнанието им. Нещо като световното по футбол, което чакаме, за да се разсеем от ежедневието. Мисля си такива мисли не за пръв път. Казах си: "Голяма изненада", да не си очаквала пък нещо различно? И си легнах с онази надежда, която предполагам, че имат корабокрушенци пуснали писмо в бутилка. Тайна мъничка надежда, че моето гласче, някак си, незабелязано и напук, ще се промуши през всичко това и ще свърши все някаква работа.
И днес се събудих. Пак тук и пак в същия нереален цирк, и вече без корабокрушенската надежда. Първото, което научих днес, беше, че и аз съм участвала във фарса. Онзи фарс, в който една жена е загубила нероденото си дете, други са в болници, трети припадат в Арена Армеец без достъп до медицинска помощ. И това не е заради "лоша организация" и повечето бюлетини за обработка. Това е следствие от една проста причина: незачитането на човешкото право на нормален живот в България.
Не ми се мисли какво се случва с онези чували с бюлетини докато си стоят съвсем безпризорно насред една зала, в която се случват толкова много събития едновременно. Не ми се мисли колко жалки сме всъщност, с вечното проповядване за граждански дълг и разни подобни. Не ми се мисли за какви ни имат тия дето дърпат конците. И не ми се мисли дали са прави. Едно време не е имало избор, защото не е имало алтернатива на управниците. Доста по-цивилизовано ми се струва, отколкото заради страх от свободен избор да сриваш сайтове, да заключваш хора в спортна зала, да третираш един луд като специален, защото си го пазиш като коз в играта на по-късен етап. Болката започна да става физическа. Не е същото като да се намерят някакви си фалшиви бюлетини в някаква печатница. Една жена загуби нероденото си българско дете. Съвсем наистина и физически. Заради Играта на избори, общество и управление. Все едно съм в някакво риалити базирано на Monopoli /онова с пионките, хотелите, затвора...сещате се, нали?/. А най-най-най тъжното е, че докато заключените в Арена Армеец викат "Оставка!", онези от едногодишния фестивален протест пред Парламента, ги няма. Някои от тях чакат за място в общинските съвети, някои работят за същите срещу които протестираха. А някои сигурно си блъскат главите като мен с въпроси без отговор. Но ги няма, Няма и нови, които да ги заместят. И единствените, викащи "Оставка!" са като поредния български глас в пустиня. Като моят глас от вчера.
Днес осъзнах, че съм участвала твърде директно в тая гнусотия. При това съзнателно и съответно още по-унизително. Няма измъкване. Все едно съм участвала в убийство. На род, история, морал, ценности, правда. И няма да си простя. Просто ще си науча урока и ще чакам и другите да го научат. Дано дочакам.
