Асфалтчо

Загубих си гласа. Исках да говоря и не можах. Знаех думите, знаех какво искам да кажа и просто не можех. Чела съм за това в книгите и честно, мислех си, че е някакъв вид хипербола. А днес просто не можах да кажа нищо за около 20-30 секунди.

ТОВА е Асфалтчо /не знам дали официално така се казва и нарочно не качвам снимката от намирането му/. Той е бебе. Той беше залят с асфалт жив и за него се събираха пари във Facebook. Поредната загубена кауза. Реших да изчакам да видя дали изобщо има шанс да оцелее и тогава, разбира се, да дарявам пари. И днес го видях. Жив и с такива очи. И ме връхлетя. Така ме връхлетя, че си изгубих гласа и на въпроса "Нещо тръгна да казваш ли?" не можах да дам отговор преди да бъде повторен няколко пъти.
Аз, която си позволявам да раздавам епитети, да си въобразявам колко съм наясно, да хуля и да съдя другите. Аз бях виновна, защото нищо не направих. Не се борих, не дарих надежда, не си мръднах пръста. Просто НИЩО не направих. А е имало през това време едни други хора. Които са се хванали, осигурили са му медицински грижи, гледали са непрекъснато зверството в очите /дори не мога да си представя какво е!/ и са били там и са си давали един на друг надежда, за да я усети той.
Аз си бях вкъщи. Зяпах във Facebook, пазарувах, готвих, спах, ходих на тренировка. Играх си с кучето. И съвестта ми беше спокойна, заради решението за После.

Асфалтчо обаче не е имал нужда от пари после. Хората край него не са имали нужда от пари после /пари съм сигурна, че бързо са се намерили/. А от надежда. Да знаят, че не са луди, че не са единствените жалостивци и наивници.
Никакви скатавки повече.