Дъждовно ми е не на очите само, ами на душата ми е дъждовно. И не съм очаквала, ама ме боли за непознати животи. За угаснали хора в една дъждовна нощ във Варна. За повече от 10 осиротели семейства.
Боли ме за политизирането на човешката трагедия, която явно вече не е важна. За формалности и официалности и възможности.
Нашите "политици" слабо ги вълнува дали имат вина. Те са в кампания за предсрочните избори. И си намериха възможност да мерят органи и да дуят перки. И за пореден път доказаха, че няма нито един политик в тая страна. Има едни хора и едни други хора.
Тези, хората, обикновените и порядъчните - те ще тъгуват. Ще плачат всеки ден за загубата си - ако не външно, вътрешно ще плачат. Ще мислят дали и как са можели да предотвратят случилото се, ще си спомнят какво последно са си казали с изгубените, ще искат да заемат мястото им. Ще бъдат безсилни и отчаяни.
Докато онези, другите хора, ще продължат да мислят за схеми и пари, и дори ще предложат малко кеш за компенсация. Парите обаче не възпитават деца, не създават спомени за майки и бащи в тяхно отсъствие, не прекратявта мъката и не връщат животи.
И пак ще заместим държавата си, и пак ще храним политиците й, и пак ще сърбаме попарата, и пак ще гласуваме. Наесен. С песен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Ако имате какво да кажете, тук му е мястото!