В миналото бях неонацист. Шарлътсвил ме ужасява. *

*от Politico

Когато бях скинхед в Лос Анжелес през 80-те, помня, че гледах любимо видео с приятелите си екстремисти. Беше запис от 1979 г, когато членове на Ку-Клукс клан стреляха и убиха петима души на работническа демонстрация в Северна Каролина. Няколко коли отбиха. Членове на ККК скочиха от тях, убиха група комунисти и отпътуваха.

Ние се смяхме.

Последният уикенд, новините от Шарлътсвил върнаха този спомен – да съм обграден от приятелите си поддръжници на бялото превъзходство, в старата ми къща, гледайки нашият особен избор на забавление в петък вечер. Днес разбира се, можеш да намериш такива клипове онлайн. В онези дни екстремистките групи имаха услуга за поръчка по пощата, през която можеше да си поръчаш видео касети. Така бяхме купили видеото и ние.

Отказах се от скинхед преди години. Но сега се чувствам дискмфортно от усещането за дежа ву, докато гледам кадри от кървавите събития в Шарлътсвил. Организациите на поддържащите бялото превъзходство, по мое време бяха различни; но след проучване на днешните „крайно десни“ групи, и виждайки насилието този уикенд, осъзнавам, че те са твърде сходни.  Те мразят същите малцинства, които мразехме ние. Те бълват същите теории на конспирацията. Те консумират същата пропаганда.

Но има една огромна разлика: тези нови разклонения са много по-успешни отколкото ние можехме да си мечтаем. Когато виждаш тълпи от стотици маршируващи по улиците с нескрити лица, когато лидерът им Ричар Спенсър дава пресконференция няколко дни след като жена бе убита от един от спътниците му, и домакинства на репортерите в дома си, става ясно колко по-ужасяващо е това ново поколение от екстремисти. Те са по-успешни отколкото бяхме ние. По-добре свързани.

Разпознавам толкова много от себе си в онези изпълнени с омраза лица от Шарлътсвил. Техните безобидни сивокафяви панталони, белите поло ризи и сини блейзери, са по-стилни от смущаващите кубинки и червени жартиери, които носехме ние; но въпреки това аз лесно виждам в тези изображения старият си живот. И ако наистина движението им се разразства, за мен не е трудно да разбера как: знам колко лесно е да се приобщиш към расистка група и да станеш толкова страстен защитник на каузата, че да е немислимо да я изоставиш.

Аз не бях потърсен, за да ме приобщят в някоя от групите за бяло расово превъзходство. Не се наложи – аз ги потърсих. Чернокож мъж простреля брат ми когато бях на 10 години (за щастие, той не почина) и тази травма се разви у мен в дълбока расова омраза. По-късно, когато бях на 17, с няколко приятели пребихме млад хомосексуален мъж и го оставихме на улицата да умре. (Той не умря. Неговото име е Матю Богър и щяхме да се срещнем, почти случайно, години по-късно, когато вече работех в Музея на толерантността в Лос Анджелес)

Първоначално те се противопоставяха, предполагам заради страхът от проникване на силите за павоприлагане в редиците им, което се случваше сравнително често. Кандидатствах за армията, но бях отхвърлен по медицински причини. Организациите за бяло превъзходство станаха моят изкривен начин да служа на страната си. И така, пропътувах около 200 мили до дома на националния лидер на Бялата Арийска Съпротива. Намерих го в телефонния указател; той изпрати човек, за да се увери, че съм този за когото се представям; и половин час по-късно седяхме в гостната му и обсъждахме политиката. Даде ми визитката на места група и се срещнахме няколко седмици по-късно. Нямаше процес на посвещаване, бях присъединен.

Но това, което наистина ме радикализира беше затворът. Няколко години след почти фаталния бой над Богър, с няколко други скинари нападнахме двойка иранци и един чернокож в супермаркет в Калифорния. Бях осъден на година затвор – днес, благодарение на повечето федерални и щатски закони за престъпения от омраза, присъдата ми би била значително по-дълга – и когато излязох бях още по-обсебен от расата. Чувствах се ощетен от това, което считах за контролирани от евреите държава и полиция – параноични илюзии придобити от изкривените медии, които консумирах вместо масовата преса.

Нарастващата ми радикализация ме пласира по-навътре в бялото националистко движение. Превключвах между различни групи – Бялата Арийска Съпротива и Hammerskin Nation – и заради високия профил на престъплението ми, спечелих някаква слава. Наборът на нови членове беше лесен.

Потъвах по-дълбоко и по-дълбоко. На работното си място в сферата на промишленото строителство, имах още 12 приятели скинари, така че имах много малко срещи с хора извън расистките кръгове. Вече не вярвах на масовите новини – четях само такива одобрени в организацията, така че не осъзнавах колко откъснато от реалността е възприятието ми за света.

В групите за бяло расово превъзходство и в другите вътрешни терористични организации, има ясно очертано разделение между тези „под земята“ и тези „над земята“. Членовете „под земята“ е по-вероятно да извършат актове на вътрешен тероризъм; като човек „над земята“ на мен се гледаше повече като на говорител: разпространявах листовки в училищата и колежите и бях телефонен оператор на гореща линия на основната ми организация – Бялата Арийска Съпротива, за четири града. С приятелите ми взимахме бюлетина на организацията, навивахме го на руло и го доставяхме – всеки брой подпечатан с телефонният ни номер, за в случай че получателят прояви любопитство. Заради тази ми пропагандистка роля, ми беше наредено да се дистанцирам от познатите ми които може да правят бомби или да се запасяват с оръжия, защото ако се разкриеше връзката ми с тях, това щеше дискредитира организацията и движението като цяло.

Ние се провалихме в омекотяването на имиджа ни, но днес крайно десните в голяма степен са успели – което може да обясни защо хората бяха толкова шокирани от насилието на митинга в събота. Когато бях свързан с по-старите групи за бяло превъзходство, на нас ни бе нареждано да учим в колеж, да имаме коса, да не си правим татуировки, да се запишем в армията, да се сдобием с влиятелни бизнес и политически роли ако можем – да се закрепим към уважавани части на обществото. Днешните крайно десни са направили това: от „мозъчният тръст“ на Спенсър, който се самоназовава Национален Политически Институт, до протести като този в събота, който беше организиран под безобидното име „Да обединим дясното“, сякаш има повече общо с консервативните политики отколкото с расовото превъзходство на белите.

Напуснах движението – най-накрая- но това беше дълъг и бавен процес. Започна, когато бях в супермаркет с малкия ми син, който нарече един чернокож мъж Негър. Да го видя да повтаря грешките ми, ме накара да се засрамя по-дълбоко отколкото от собствените си избори.

Това беше в ранните 90 години и в моята част на Калифорния всеки знаеше за миналите ми престъпления. Но започнах да пътувам повече по работа, особено на Юг, срещах нови хора. Често тези хора не бяха бели, но по-важното е, че не знаеха кой съм. Когато се върнах и влязох отново в изолираната си социална среда, където приятелите ми бяха обградени с все същите теории на конспирацията в които се бях въвлякъл и аз, общата илюзия ме шокира. За какво говорите, каква расова война? – мислех си. Ние не сме във война.

Днес се замислям за факторите, които ме задържаха в движението за расово превъзходство на белите, и мисля, че са по-силни от всякога. Моите затворени медийни източници и поръчани по пощата пропагандни видеокасети, музика и литература бяха едно нещо в 90-те; днес всеки със смартфон може да рови в заешките дупки и да гледа часове и часове съдържание в YouTube с личности от крайно дясното – от буквални поддръжници на Хитлер, до „по-леки“ фигури като крайно десният YouTube влогър Пол Уотсън, който разгласява същата расова параноя без явната нацистка идеология, и подхранва болното изкривяване на новините за зрителите си. В социалните мрежи е лесно да намериш съмишленици в далечна част на страната, които да потвърдят светогледа ти с лайкове и ретуитове. Ние имахме само нашите памфлети и кожени обувки, което правеше по-трудно създаването на национално движение.

Не е нужно да търсиш отвъд последния уикенд, за да разбереш какво е направила тази по-разпръсната, по-технологична екстремистка мрежа, за да увеличи и да организира по-добре същата омраза, която бях възприел аз.

Днес, расистите скинари като онези, които някога познавах аз, са почти изчезнали в САЩ. Те са пораснали и имат семейства и аз познавам няколко, които като мен са се отрекли от миналите си пристрастия и са посветили живота си да се борят с омразата, която някога ни изпиваше. Само няколко години след като прекъснах връзките си с предишните ми приятели, излязох на среща с еврейка от Тексас. Женени сме от 18 години.

Иска ми се да можех да бъда по-обнадежден. Вместо това, гледам как ново поколение от бели националистки организации процъфтява пред очите ни. И никога не съм бил по-уплашен за бъдещето на страната ни.